X3

Тишина. Гледам те втренчено, а ти не реагираш. Побутвам те нервно, хайде, направи го. Пак нищо. Започвам да мисля, че ти има нещо. Защо постъпваш така сега?Докосвам те лекичко и се чудя как стигнахме до тук. Усети допира ми, реагирай, почувствай нуждата ми... Нищо. Добре, сега и аз ще ти се нацупя. Демонстративно се извръщам, за да не те гледам. Но нещо тегли погледа ми към теб. Може би мислите ми, които не спират да са привлечени към бляскавата ти същност като пенсионери към Лидъл. Ужасен си просто. Даваш ми само тъмното си мълчание, въпреки моите опити да те провокирам. Не искам повече така. Искам да си комуникираме, да ме изслушваш, аз да слушам теб, да ме радваш. Пеейки. Вече не просто те зяпам, а те разтапям с поглед. Пещите на Стомана Перник не са били толкова унищожително-горещи, както е в момента моят агресивен взор. Бясна съм! Та ти си тук, за да ме радваш, не за да ме буташ от нестабилния ръб на нервната ми криза. Чудя се дали да не те сменя. С някой нов, с някой, който ще реагира на докосването ми. С някой, на когото ще му пука.
Но няма да помогне, нали. Все пак ТОЙ не се обажда, а ти си просто едно мило трансформърсче, което ми даряваше толкова радост, когато чуех персонализираната мелодийка...Тишина.

I wanna get high, so high...

Usually, I am not a big anti-drug campaign fan. I believe in the strength of mind, in the ability to make one's choices and live with them. I stumbled upon these 'commercials' last night while randomly browsing the life of other bloggers. It is nice to see that even countries from the former Soviet Union are putting some cash into preserving their most valuable resource - their youths.

I'm wondering when shall we see a Bulgarian anti-drug campaign...

(Tainted) Agents

First s&m witches and now that...
I'm really starting to like this company!

Жена?

Идея нямам къде съм го намерила. Преди малко сякаш за пръв път видях уърдовския файл озаглавен 'ИСТИНСКО'. И е точно такова. Ако някой предяви претенции за авторство, да даде знак. Ако не- нека му се наслади. Аз няма да кажа нищо повече, защото тези редове казват всичко.

***

Не съм жена, която дава обяснения,
истината си е само моя,
не изпитвам капка притеснение,
че не можеш без мен, че не спиш спокойно.
Мечтаеш да целунеш замечтаните ми устни,
заравяш поглед в очите ми светли,
искаш частица от мене да вкусиш
и тихо, в ухото, любовно ми шепнеш.
Не ме познаваш – аз съм демон,
ще ти открадна душата, по-добре бягай,
представяш си, че спиш до мен,
за жалост само с копнежи си лягаш.
Години учих се на (не)обичане,
останах си все същата, бодлива,
все себе си гоня, след себе си тичам,
ако можеш обичай ме, ако искаш люби ме.

Blank

There are so very few songs that can make me feel different.
Not sad.
Not happy.
Just in a lovely state of soul comfort.
If my day was blue, it keeps me down, however showing me the rays of hope that will pierce the clouds above me.
If my hours have been happy, cools me down, reminding me that in order to appreciate a smile, you must know of a frown.

What better tune for a rainy evening?

26/85

Седейки на голямото си бюро в малката си стаичка в голямото офисче, пиейки жалкото си кафенце в чашката на лигави мечета, нещо леко почва да ме стяга шапката. Тягостно ми е , едно такова не съвсем определено, но със сигурност дължащо се на времето/датата/снимките и материалите, заливащи пространството с вчерашна дата. Ама преди от 25 години. Колкото и инфантилно да звучи, не искам да знам. Не искам всяка година да ми показват снимки на брутално деформирани дечица, изоставени кукли в Припят, ръждясал саркофаг и черни прогнози за бъдещето на човечеството. Откакто Ото Хан е успял да сцепи атомното ядро на урана, расата ни е потеглила стремглаво към края си. Факт. И основните помощници са Опенхаймер и небрежните строители на Чернобил. Но обратно към мен.

Не искам да вярвам, че аз съм "чернобилче", само защото съм набор ’87. Не ми се слушат сърцераздирателни истории (истерии?) относно сериозността на случката от преди четвърт век. Знам, че е детско и глупаво да се движа като риба с капаци сред медийните (Гълф)стийми, но вече ми стига. Сериозно. „Блажени са невежите” – толкова е вярно, че чак ми се гади от мисълта, че съм любопитна по природа. И то не по женският признак, а по родовия. Семейство на любопитни не дава нехайно дете. Както и семейство на облъчени не дава не-облъчено дете. Ужасно е. Горчилката от сутрешното кафе се протака твърде дълго, съпътствана от подобни новини. От такива снимки. От точно тези мисли. „Блажени са невежите”, но аз не съм един от тях и трябва да приемам реалността на големи дози, централно в нервната система. Знам, че светът не е само цветя и дъги - всички, ама наистина всички ми повтарят как си живея в някаква измислена позитивна реалност, в която съседите си помагат, да работиш това, което искаш е лесно и заплатата дори ти стига. Е, може да нямаш ваканции често, но какво пък – животът е приятен и тук, и на морето... И после хората ми се чудят защо съм усмихната. Как да не съм? Живея си в паралелна илюзия и възприемам света избирателно. Толкова по-лесно е. И дори сивата, профанна, закоравяла от бъхтене реалност да си пробива път тук таме, махвам с ръка и казвам – какво толкова, не може само хубаво. Да, но не и днес. Днес ще ми надраскате шарената картинка с дебел черен маркер, ще напръскате розовите ми очила със солиден слой сиво, ще ми биете един шут отзад и ще ми наврете реалността в лицето. Грубо. И ако случайно се опитам да се съпротивлявам, ще ми я наврете там, където ми бихте шута. Не се чудете тогава защо днес не съм приветлива и усмихната. Не искайте да бъда себе си, след като толкова се борихте да изкривите пъстрата ми идилия в един деформиран образ на бебе с лимфедем.

Познавам хора, засегнати от аварията. И знам, че техните семейства в един определен момент са решили да си поставят същите тези розови очила, които нося аз, за да приемат по-леко реалността си. Не да я игнорират, но поне да срещнат с усмивка всеки следващ ден. Защото така е по-лесно. Повярвайте ми. И след като те го правят, какво дава право на вас да ме правите насилствено съпричастна към една отминала трагедия? „Нека помним, за да не допускаме да се случи отново” WTF?!?! Трябва ли да окачим ужасяващи снимки на каската на всеки работник и строител на АЕЦ, за да не би случайно да забрави, че от работата му зависи една идея повече, отколкото от работата на бай Мите, горския? Както е тръгнало, предлагам и автомобилните ръководства да са с приложение „ Последствия от шофиране в нетрезво състояние/с висока скорост” и да приложим фотографии на размазани коли, откъснати крайници и плачещи семейства. Чак се стряскам колко цинично-груба съм. Но е така, когато махнете усмивката от лицето на позитивист...

Трагедиите се случват.
Все по-често благодарение на хората.
Затова е по-лесно да преживяваш невеж и щастлив.

Останалото е само прах във вятъра.

Tainted

This is how you sale underwear! This is actually how you sale everything - from candy bars to aircrafts! Undress a dark side, fellas! Presenting: Agent Provocateur - Season of the Witch!

Oh so deadly!