For all sexy-fashion-house-colorful sunglasses fans
Saturday, January 9, 2010
Love actually...
Започвам да пиша този пост за трети път и сигурно ще го редактирам поне седем. Сменям от английски на фонетичен и обратно. И всичко това, защото не съм много убедена как да изразя това, което искам. Искам да е на български, защото след малко ще забравя, че тайпвам е всъщност пиша, ще загубя мястото на ‘ш’ на клавиатурата и всичките ми ‘ъ’-та ще са поправени ‘у’-та. Знам, че ме разбираш... И знам, че на английски ще ми е по-лесно, но това което искам да кажа няма да излезе лесно само. Затова ще го погъделичкам по начин, на който не може да устои. Защото в подобна вечер няма какво друго да правиш, освен да седнеш с част от мислите и мечтите си. И Ерик Сатие.
Но нека не се разсейвам с метеорологичните величини, музикалните усмивки или смяната на обстановката, която ме прегръща от няколко дни. Този пост е посветен на момичетата, на момчетата и на всеки, който не е убеден в коя категория е.
Този пост е за любовта.
Наскоро ми се случи да гледам ‘Мостовете на Медисън’. Всъщност не ми се случи, наложи ми се! Бях подмамена с обещанието за ‘някое страшно филмче’. Не предполагах колко страшно щеше да стане... За непросветените – мъж и жена на пост-средна възраст се залюбват съвсем случайно, ударени от съдбата, за по-малко от 20мин филмово време,
пламват, изгарят и са сърцеразбити поради невъзможността на любовта им. Инстинктивно ми иде да си потърся алказалцер за киселините! След този филм се чувствах по-зле от зъболекар в сладкарница. По-тъжна от чаша мента на Коледа. По-умислена от първокласник пред таблицата за умножение.
Толкова голям скептик ли съм или това наистина е най-зле замисленият сценарий на света? Къде се случват такива неща? Кой се влюбва от един поглед и осъзнава силата на чувствата си, отдава им се, въпреки семейното си положение и най-нечовешкото – те биват споделени от отсрещната страна. Е това е просто кофти кино! По пътя към вкъщи ме осени една леко неприятна мисъл за момиче на 22 – аз съм циник. Не вярвам. Наистина. Не знам дали е от времената, в които живеем или е фактът, че никой не пише поеми, но ‘Как си, миличка?’ си е доста добра реплика. Поне в моя филм. Не вярвам, че има един идеален човек. Не вярвам, че дори да го има, той среща човека, за когото е идеален. Всичко е въпрос на адаптация, компромиси и търпение. Ако не си склонен към нито едно от трите можеш да си купиш 12 котки, 2-3 кучета, папагал, който да кръстиш ‘Роко’ и да се побъркаш от гледане на ‘Перла’. Мечтаейки, че Той е там и те чака. Активно.
В моя филм нещата не са така. Получих първото си цвете, подарено от мъж, с когото не деля поне 12 хромозома, на 22 години. На 11 си мислех, че обичам. На 20 знаех, че да обичаш е талант. Съвсем наскоро осъзнах, че има нещо много задоволяващо и трапчиво-сладко в мисълта ‘ти вече не можеш да ме нараниш’. Само ако е истина. Най-романтичното нещо, което човек е правил за мен, беше да направи песен по мой стих. И аз обичам този човек за това.
Като цяло Мостовете ме накараха да потреперя не за друго, а защото осъзнах собственото си недоверие към идеята за любовта. За разрушително-деформиращата и (с ударение!) сила, за безсмислието на всички онези мечета, които пеят като им натиснеш левия палец. За милионите чевени рози, които чакат февруари месец, за да набодат някого. За двете думи, които, психирани от собствената им обвързваща сила, се ужасяваме да произнесем. Плашещо, нали.
И аз не ги казвам лесно. Спира ме собственият ми филм – този в главата ми, който се прожектира по-често, отколкото ми се иска (24/7, всъщност). Но в същото време се надявам усмивката и очите ми да компенсират за артикулационните ми проблеми. Винаги съм се срахувала, че някой ден ще ми е трудно да се влюбя по този, филмовият, начин. И че капацитета на сърдечната ми помпичка ще се изчерпа. Все пак я тормозя от доста години. Но за сега всяка нова любов ми помага да осъзная, че ако не се впуснеш с пълна сила, ако не я оставиш да те погълне като кисело мляко пирон, губиш много. А след това съжеляваш и трикуспидална клапа боли.
В крайна сметка няма по-хубаво от това да обичаш и да си обичан, независимо от филма. Биологично и емоциоанлно анализирано, резултатът винаги е добър. Освен, когато не е лош. Но както вече казах, аз съм оптимист. Циничен оптимист.
Но нека не се разсейвам с метеорологичните величини, музикалните усмивки или смяната на обстановката, която ме прегръща от няколко дни. Този пост е посветен на момичетата, на момчетата и на всеки, който не е убеден в коя категория е.
Този пост е за любовта.
Наскоро ми се случи да гледам ‘Мостовете на Медисън’. Всъщност не ми се случи, наложи ми се! Бях подмамена с обещанието за ‘някое страшно филмче’. Не предполагах колко страшно щеше да стане... За непросветените – мъж и жена на пост-средна възраст се залюбват съвсем случайно, ударени от съдбата, за по-малко от 20мин филмово време,
пламват, изгарят и са сърцеразбити поради невъзможността на любовта им. Инстинктивно ми иде да си потърся алказалцер за киселините! След този филм се чувствах по-зле от зъболекар в сладкарница. По-тъжна от чаша мента на Коледа. По-умислена от първокласник пред таблицата за умножение.Толкова голям скептик ли съм или това наистина е най-зле замисленият сценарий на света? Къде се случват такива неща? Кой се влюбва от един поглед и осъзнава силата на чувствата си, отдава им се, въпреки семейното си положение и най-нечовешкото – те биват споделени от отсрещната страна. Е това е просто кофти кино! По пътя към вкъщи ме осени една леко неприятна мисъл за момиче на 22 – аз съм циник. Не вярвам. Наистина. Не знам дали е от времената, в които живеем или е фактът, че никой не пише поеми, но ‘Как си, миличка?’ си е доста добра реплика. Поне в моя филм. Не вярвам, че има един идеален човек. Не вярвам, че дори да го има, той среща човека, за когото е идеален. Всичко е въпрос на адаптация, компромиси и търпение. Ако не си склонен към нито едно от трите можеш да си купиш 12 котки, 2-3 кучета, папагал, който да кръстиш ‘Роко’ и да се побъркаш от гледане на ‘Перла’. Мечтаейки, че Той е там и те чака. Активно.
В моя филм нещата не са така. Получих първото си цвете, подарено от мъж, с когото не деля поне 12 хромозома, на 22 години. На 11 си мислех, че обичам. На 20 знаех, че да обичаш е талант. Съвсем наскоро осъзнах, че има нещо много задоволяващо и трапчиво-сладко в мисълта ‘ти вече не можеш да ме нараниш’. Само ако е истина. Най-романтичното нещо, което човек е правил за мен, беше да направи песен по мой стих. И аз обичам този човек за това.
Като цяло Мостовете ме накараха да потреперя не за друго, а защото осъзнах собственото си недоверие към идеята за любовта. За разрушително-деформиращата и (с ударение!) сила, за безсмислието на всички онези мечета, които пеят като им натиснеш левия палец. За милионите чевени рози, които чакат февруари месец, за да набодат някого. За двете думи, които, психирани от собствената им обвързваща сила, се ужасяваме да произнесем. Плашещо, нали.
И аз не ги казвам лесно. Спира ме собственият ми филм – този в главата ми, който се прожектира по-често, отколкото ми се иска (24/7, всъщност). Но в същото време се надявам усмивката и очите ми да компенсират за артикулационните ми проблеми. Винаги съм се срахувала, че някой ден ще ми е трудно да се влюбя по този, филмовият, начин. И че капацитета на сърдечната ми помпичка ще се изчерпа. Все пак я тормозя от доста години. Но за сега всяка нова любов ми помага да осъзная, че ако не се впуснеш с пълна сила, ако не я оставиш да те погълне като кисело мляко пирон, губиш много. А след това съжеляваш и трикуспидална клапа боли.
В крайна сметка няма по-хубаво от това да обичаш и да си обичан, независимо от филма. Биологично и емоциоанлно анализирано, резултатът винаги е добър. Освен, когато не е лош. Но както вече казах, аз съм оптимист. Циничен оптимист.
Subscribe to:
Comments (Atom)
