This man is sick!

...or damn damn damn patient!

From sis

Когато искам да поговоря със себе си, искам да съм с теб.
Когато искам да съм сама със себе си, искам да си с мен.
Когато искам да не вижда никой сълзите ми, искам ти да ги бършеш...точно ти.

Когато някой ми говори на въпреки, може само ти да си това.
Когато някой спи, докато приказвам, може само ти да сънуваш.
Когато някой олива ме с пиене, само ти можеш да ми казваш наздраве.

Когато някой е толкова далече, може само ти да си толкова близо.
Когато някой е в моите спомени, може само ти да си толкова често в тях.
Когато някой е (тук) толкова рядко, може само ти да си винаги толкова тук.

Когато някой е някъде, нещо със някого, може само ти да си там.
Когато в душата ми има я дупката, може само ти да си в нея.

Когато приятелите вечни са, може само ти да си безсмъртна.

Love is in the aiR

Сърчица, звездички, дъги, понита, захарен памук...

A night with the classics

Brazil....

The artists behind this work are Anderson Augusto and Leonardo Delafuente, and they call it “The 6emeia project”.

Wish they pass by Sofia and have some fun with our streets :)

A little tune

I believe I am the only person that finds this song soul comforting, positive and dreamy. Since Malta and BCom yr1, I have been hearing it in my head every time exams come. No kidding. It just pops out, like the moon on a very cloudy night. And I love it.

I'm going where the sun keeps shining
Through the pouring rain
Going where the weather suits my clothes

I am going back home, baby. Soon!

Любимо...

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си

Единствено така ще го решиш

Колко е трудно да си кифличка

Скуката ме е завладяла и се ровя из необятното БГ блог пространство.
И попадам на това.
Не че съм от хората, които критикуват, ама блога на тази девойка ме потресе.

p.s. В нейна чест създавам дори нова категория - УДФ?. Ако не се сетите от първия път какво е, послушайте съвета ми: спрете да се напъвате мисловно, когато има противодействаща сила на това действие.

Enjoy!

Скъпи момчета/мъже,

Много сте зле! Ама МНОГО!
Кой по дяволите ви каза, че можете да си позволявате да ме оглеждате, да ми подсвирквате или не дай си боже дори да ме заговаряте при все, че от моя страна очевидно няма никакъв интерес. И да, не ви се е сторило, че гледам лошо, аз наистина гледам лошо и това със сигурност не е покана за разговор. По-добре не дразнете тигъра, ако искате да си тръгнете цели. Нужно ли е наистина да си го пиша на челото, за да се усетите, че не сте добре дошли?!
Друго, което винаги ме изумява е, защо сте решили, че не знам колко съм хубава? Знам, имам огледало вкъщи и се поглеждам преди да изляза. Напълно съм наясно, че съм прекрасна. И честно, може и да ви се струва оригинално да ми обяснявате каква чудесна усмивка имам, но не знам защо ви убягва, че това всеки ми го говори и вече до толкова ми е дотегнало да го слушам, че който ми го каже умира във въображението ми по бавен и мъчителен начин в адски мъки и потъва в пламъци.
Hint в случай на бъдеща кореспонденция: Гримасата с вдигната вежда, съпроводена от въпроса „Веееееерно ли?“ не означава нищо хубаво. Или ако наистина се налага да съм по конкретна, в превод значи „ако не беше с една глава по висок от мен, с 50 кила по-тежък и не си пазех маникюра до сега щях да съм ти резнала един тупаник и да съм си тръгнала“. Got it?
Да си ми познат и да ми казваш, че изглеждам добре – супер. Да, определено имам нужда от признание от хората, на които държа и се радвам изключително много, ама като не си ми никакъв знаеш ли колко ми пука дали ме намираш за красива?! Никак! Разбирам да си на моята маса и да си приятел на приятел, заповядай, ще си приказваме, ще се смеем, ще се забавляваме. Ама да ми идва некъв от другия край на заведението, за да ми пили някакви глупости на главата – не.
Не бе, сериозно. Много ще се радвам ако някой ми обясни какво ви кара да си мислите, че можете просто ей така да дойдете и да ми говорите някакви неща, да ми показвате манекенските си снимки, да ми говорите на „мацка“ и подобни, при положение, че нито ме познавате, нито знаете каква съм, нито нищо, ами просто сте видяли, че съм в някакво заведение и около мен не се върти някой собственически настроен мъж, който да гледа на кръв всеки, който посмее да си обърне погледа към мен. Това е супер нечестно! Защо трябва да ми се налага да отбивам постоянните атаки на някакви малоумници, само защото съм излязла сама? Или жена без мъж в заведение значи „заповяяяяядай, не се притеснявай, аз точно теб търся тази вечер, независимо колко си ЗЛЕ“. Е, в коя Вселена жена като мен е single? Освен ако тя не е избрала да е така, което пак прави безумните усилия на мъжкия индивид напразни. Sry.

GraphFun (actually sarcasm)

Гастрономични сътресения

Едно време като си пеех ‘зеленчуци който не яде’ идея си нямах, че да ги ядеш може да е привилегия. Привет от Холандия – страната, където всяка чушка има вкус на джапанки за 2лв от женския пазар. Никога не съм била от децата, които предпочитат ябълка пред вафла. Май и днес не съм. Обаче като ми отнемат възможността да си правя салатката с вкусни доматки и свежи краставички някак си ми става нервно. Цяла зима нагъвам салата. Маруля, демек. От пликче. И броколки. Тях ги обичам. Ама и те са от пликче. И си мисля, как ми се хапва нещо нашенско...

С един колега се усетихме, че като се съберем все за манджи говорим. Превъзнасяме българската кухня до такава степен, че ако ме чуе дядо ми ще се просълзи и ще си помисли, че живеем на солети и вода. Никой, който не е живял в чужбина не може да го разбере. Колко нереална може да е една мусака. Колко божествено е да си направиш кюфтенца. Да хапнеш тутманик/увивано/сирник докато още пари. Да се омажеш до ушите с лютеница. И сирене. Ехххх сиренце.....

Чревоугодниче съм, така си е. Обичам да се въртя в кухнята, за предпочитане докато майчето ми не подозира. Но какво може да се очаква след 18 години наслада? И изведнъж да се намериш на остров, където освен картофи и диня друго не вирее. Където тиквичките и краставиците са мутирали заедно до неразгадаема различимост. След което да се ре-локираш в потъваща страна, където имат от всичко. Но ако не виждаш какво ядеш никога няма да познаеш какво е, аджеба. Сериозно се замислям да направя теста – парче ябълка, круша, домат и чушка, може би дори грозде. Вързани очи и български субект. Мисля, че ще е интересно. В крайна сметка не може да си свикнал да ти е вкусно (по нашенски) и в последствие да нагъваш храна, която без подправки го докарва на вкус като талашит. В този момент бих заменила всяко едно изядено от мен произведение на местната кулинария (вкл. шоколадови мусчета, домашни пайове, карамелени вафлички и прочие) за една тава пиле с картофи. Или за голяма шопска. Ама много голяма, с доволно количество лук и сирене.

Сигурно звучи смешно – би трябвало да се наслаждавам на тази различна кухня, да оценявам и да се радвам, че мога да пия кафето си със горепосочените вафлички. Обаче не ми се получава. Не може да се очаква друго от човек, който изяжда около 1кг сирене на седмица, предполагам. И сега да се опитват да ми обяснят, че 437284 вида кашкавал са истинско богатство, много са различни и нашето сирене било не особено гастрономически изискано! Айде бе! Кашкавала си е кашкавал. Или е мазен или е сух, но винаги е кашкавал. И сиренцето винаги е сиренце! За сметка на това всяко сиренце е по-добре от никакво сиренце. А тези тук дори и тази мисъл не биха разбрали!
В крайна сметка идеята ми е, че наистина нямам тарпение да се върна вкъщи. Нямам тарпение да ям таратор и да гриза нашенски дини. Нямам търпение да мога да пия мента и да хапвам праскови. И череши. И да си взема баничка с боза.

Носталгично? Не бих казала. Усмихващо – определено.