26/85

Седейки на голямото си бюро в малката си стаичка в голямото офисче, пиейки жалкото си кафенце в чашката на лигави мечета, нещо леко почва да ме стяга шапката. Тягостно ми е , едно такова не съвсем определено, но със сигурност дължащо се на времето/датата/снимките и материалите, заливащи пространството с вчерашна дата. Ама преди от 25 години. Колкото и инфантилно да звучи, не искам да знам. Не искам всяка година да ми показват снимки на брутално деформирани дечица, изоставени кукли в Припят, ръждясал саркофаг и черни прогнози за бъдещето на човечеството. Откакто Ото Хан е успял да сцепи атомното ядро на урана, расата ни е потеглила стремглаво към края си. Факт. И основните помощници са Опенхаймер и небрежните строители на Чернобил. Но обратно към мен.

Не искам да вярвам, че аз съм "чернобилче", само защото съм набор ’87. Не ми се слушат сърцераздирателни истории (истерии?) относно сериозността на случката от преди четвърт век. Знам, че е детско и глупаво да се движа като риба с капаци сред медийните (Гълф)стийми, но вече ми стига. Сериозно. „Блажени са невежите” – толкова е вярно, че чак ми се гади от мисълта, че съм любопитна по природа. И то не по женският признак, а по родовия. Семейство на любопитни не дава нехайно дете. Както и семейство на облъчени не дава не-облъчено дете. Ужасно е. Горчилката от сутрешното кафе се протака твърде дълго, съпътствана от подобни новини. От такива снимки. От точно тези мисли. „Блажени са невежите”, но аз не съм един от тях и трябва да приемам реалността на големи дози, централно в нервната система. Знам, че светът не е само цветя и дъги - всички, ама наистина всички ми повтарят как си живея в някаква измислена позитивна реалност, в която съседите си помагат, да работиш това, което искаш е лесно и заплатата дори ти стига. Е, може да нямаш ваканции често, но какво пък – животът е приятен и тук, и на морето... И после хората ми се чудят защо съм усмихната. Как да не съм? Живея си в паралелна илюзия и възприемам света избирателно. Толкова по-лесно е. И дори сивата, профанна, закоравяла от бъхтене реалност да си пробива път тук таме, махвам с ръка и казвам – какво толкова, не може само хубаво. Да, но не и днес. Днес ще ми надраскате шарената картинка с дебел черен маркер, ще напръскате розовите ми очила със солиден слой сиво, ще ми биете един шут отзад и ще ми наврете реалността в лицето. Грубо. И ако случайно се опитам да се съпротивлявам, ще ми я наврете там, където ми бихте шута. Не се чудете тогава защо днес не съм приветлива и усмихната. Не искайте да бъда себе си, след като толкова се борихте да изкривите пъстрата ми идилия в един деформиран образ на бебе с лимфедем.

Познавам хора, засегнати от аварията. И знам, че техните семейства в един определен момент са решили да си поставят същите тези розови очила, които нося аз, за да приемат по-леко реалността си. Не да я игнорират, но поне да срещнат с усмивка всеки следващ ден. Защото така е по-лесно. Повярвайте ми. И след като те го правят, какво дава право на вас да ме правите насилствено съпричастна към една отминала трагедия? „Нека помним, за да не допускаме да се случи отново” WTF?!?! Трябва ли да окачим ужасяващи снимки на каската на всеки работник и строител на АЕЦ, за да не би случайно да забрави, че от работата му зависи една идея повече, отколкото от работата на бай Мите, горския? Както е тръгнало, предлагам и автомобилните ръководства да са с приложение „ Последствия от шофиране в нетрезво състояние/с висока скорост” и да приложим фотографии на размазани коли, откъснати крайници и плачещи семейства. Чак се стряскам колко цинично-груба съм. Но е така, когато махнете усмивката от лицето на позитивист...

Трагедиите се случват.
Все по-често благодарение на хората.
Затова е по-лесно да преживяваш невеж и щастлив.

Останалото е само прах във вятъра.